На Български

Постове публикувани на български език и съдържащи личното ми отношение към събития и случки в България – родината, която наблюдавам от разстояние и често с въпросителни.

Тик-так, тик-так – избори за президент на Република България

Часовникът на българската демокрация бие с всеки изминал ден един ритъм по-бързо. Настана отново време за избори за президент на Република България. За последните 27 години никога не сме били по-близо до тотално срастване на всички власти до такава степен на комфорт и прокарване на угодни някому решения и политики. Положението е премиер-парламент-прокурор-медии-премиер-парламент-прокурор-медии… Няма вече нищо свято, няма вече никакъв свян, няма вече ред и законност.

Парите на народа се прехвърлят от джоба на един избран в този на друг такъв. От време на време се заделят и по доста за да се плати мурафета пак на някой друг – я фалирала банка, я атомен реактор, я нерентабилен газопровод… Яко бецален, брат! И разбира се, за всичко е виновна държавата, ония в парламента и шепа богоизбрани, дето ги пишат по медиите.Средностатистическият българин, пресичащ на червено, минаващ на пряко и действащ на принципа “абе, знам че не е правилно, ама можели нещо тука да направим…” е винаги непричом. Избранниците ни са такива каквито ние си ги избираме.

И не, “Ми то няма за кого да гласувам.” не е социално отговорно поведение, не е далновидно и определено не е умно да се изрича на глас.
Read More…

Twitter, NFL и едни 10 милиона долара

На 5 април 2016 комисарят на американската Национална футболна лига (NFL) Роджър Гудел обяви вTwitter, че със стартирането на новия сезон ще бъдат предавани на живо в Twitter всички мачове, които се провеждат в четвъртък (така нареченият ThursdayNightFootball).

Тази сделка е интересна, не само защото Twitter успя да убеди NFL, че 10 милиона долара за 10 мача е по-добре от конкурента оферта за 15 милиона, но и защото първите успяха да изпреварят мастодонти като FacebookAmazon и Verizon, за да получат правата за излъчването.
Read More…

Демокрация в социалките

Преди почти две години и половина, бях от тези имали възможността, честта и щастието да стоят изправени, а по някое време даже седнали, насред Орлов мост в нашата столица. Помня този момент сякаш беше вчера. Докъдето ми стигаше погледа виждах море от себеподобни желаещи рязка промяна в политическия, обществен, че даже и икономически живот на България. Усещането беше просто невероятно, много повече от самата гледка.

Днес, ден след местни избори, референдум за електронно гласуване и изявата на един белокос тип с меко казано нетрадиционни морални ценности, аз не мога да спра да си мисля за демокрацията в социалките.
Read More…

Моята първа среща с бежанци

Още се опитвам да намеря правилните думи да опиша това, което видях днес в 8:00 на централната гара в Мюнхен. Трудно ми е, защото за първи път виждам голяма група бежанци на едно място и също толкова голяма група баварска полиция.

Мюнхен е спокоен град. Даже бих казал, че е доста спокоен. Улиците са чисти, шум се вдига само по време на Октоберфеста или вечер нарочена за фойерверки (задължително с разрешително). Полицейското присъствие е едва забележимо. Всъщност, до скоро човек трябваше да ги търси за да ги намери.

От седмица насам обаче, хората в светлозелени или черни униформи с надпис на гърба „Polizei” могат да бъдат забелязани на всяко кътче в или около централната гара. Те проверяват документите на всеки един човек, който не изглежда тукашен. Учтиво, спокойно и без да се бърза.

Днес сутринта обаче с очите си видях нещо друго… Пристигайки на северния вход забелязах един полицай да „опакова“ паркинга и стоянката на такситата с бяло-червена лента. Зад него се виждаха поне дузина полицейски миниванове и 5-6 БМВ-та. А, и един голям оранжев автобус с много малко и мънички прозорци. Минувачите се спираха и гледаха в посока на северния вход на сградата на гарата. Никой не беше наясно какво точно се случва в този момент. На самия вход се виждаха само прегради и хора струпани зад тях. Имаше сянка и беше трудно да се определи какви хора са – футболни фенове, затворници чакащи да бъдат закарани до новият им дом или… бежанци.

Изведнъж преградите бяха махнати и малкият паркинг се изпълни с бежанци. Хора с видимо хетерогенен произход започнаха бързо да крачат към огражденията, а зад тях полицаите се опитваха да ги догонят. Много успяха да преминат под бяло-червената лента и да се изгубят в забързания мюнхенски трафик. Много обаче останаха, даже и преди полицаите да завардят огражденията през три метра един от друг. Това бяха цели семейства, които стояха и просто чакаха полицията да им каже какво да правят. Очевидно беше, че оранжевият автобус с малките прозорчета не би могъл да побере 200-300 души (видимо наброй).

Много от тези хора изглеждаха спокойни. Но почти всеки един от тези, с които срещнах поглед, имаше тъга в очите. Не искам и да спекулирам какво я е причинило. Не мисля, че съм способен да си представя причината, поради която са напуснали своя дом, или пък усилието и времето, което им е коствало да се окажат в този момент на мюнхенската гара. Едва ли бягат от хубаво.

Стана ми гадно. Запалих втора цигара почти веднага след първата. Стоях там и гледах тази тумба народ чакаща поредната стъпка от своя поход и се питах какво мога аз и тези, на които плащам 47% от заплатата си под форма на данъци и осигуровки, да направим. И нямам ни най-малка идея как можем да помогнем на всички тези хора и същевременно да запазим това, което имаме – икономика, социално устройство и т.н. Това последното, съдейки по публикациите в немската преса и личните ми разговори с германци, много ги притеснява. Ще могат ли да си намерят работа? Ще запишат ли децата в училище? Ще научат ли немски? Къде ще живеят? Има ли сред тях религиозни фанатици? А престъпници?

Запалих трета цигара, вече с много по-горчив вкус в устата, продължавайки да не намирам отговор на нито един от многобройните въпроси в главата ми. Вече стана време да си хващам влака, а бежанците все още стояха на паркинга чакащи инструкции. Стана ми още по-гадно, че не знам какво да направя. Почувствах, че ги предавам…

Секс все ни свързва, пол все ни дели…

„Какво е семейното ви положение?“, „Планирате ли да имате деца и ако да, кога?” и още други такива въпроси, които са били задавани в този ред на сестра ми и мои приятелки по време на интервю за работа. На мен са ми задавали само първият, вторият никога.

Жена бива „понапляскана” от съпруга си за „да ѝ дойде акълът в главата” или „да си знае мястото”. Често срещано явление не само по българските географски ширини.

Жените на ръководни длъжности в големи и малки компании са в пъти по-малко от мъжете.

Това са само три неща от нашето обществено ежедневие видни с просто око. Има и още. Много още. Човек може да започне да се рови и да извади още и още примери за дискриминиране на полов  признак. С прости думи – жените не са на нивото на мъжете. От горепосочените примери нито на разположение за работа без прекъсване, нито на сила и нито на ръководни умения. Вие съгласни ли сте с това? Да, вас питам, мъже!
Read More…

1 2 3 4 5 10  Scroll to top